— Дай ми я, миличка.
Тя послушно постави кутийката в дланта ми.
Джефри застана над мен.
— Не я отваряй тук.
Погледнах го право в очите.
— Защо?
Устните му се разтвориха, но не последва отговор.
Затова сама отворих кутийката.
Вътре имаше малко сребърно колие с гравирани две думи:
„Голяма сестра“.
Под памучната подплата лежеше снимка от ехограф.
На нея беше изписано името на Джес.
На обратната страна с почерка на Джефри бяха написани осем думи:
„Кажи на Амбър след партито. Миа вече го обича.“
Кутийката се изплъзна от ръцете ми и падна върху терасата.
Миа подскочи уплашено.
Именно този звук ме върна към реалността — не като съпруга, а като майка.
Оставих кутийката на масата и хванах двете ръчички на дъщеря си.
— Мамо? — прошепна тя. — Направих ли нещо лошо?
— Не — казах достатъчно силно, за да ме чуят всички възрастни наоколо. — Ти просто каза истината. Не си виновна за нищо.
Устната ѝ потрепери.
— Леля Джес каза, че това е щастлива тайна.
— Чуй ме внимателно, съкровище. Възрастните никога не трябва да карат децата да пазят тайни от майките си. Нито щастливи, нито тъжни, нито каквито и да било други.
Миа избухна в сълзи.
Майка ми пристъпи напред.
— Ще я заведа вътре.
Кимнах.
— Пусни ѝ някой филм. И никой да не я разпитва.
— Поемам я, Амбър. Обещавам.
Миа се вкопчи в мен.
Целунах я по челото.
— В безопасност си. Иди с баба.
Едва когато плъзгащата се врата се затвори след тях, се изправих.
Джефри посегна към лакътя ми.
Аз моментално се отдръпнах.
— Не ме докосвай.
— Амбър — каза той тихо. — Трябва да поговорим насаме.
Обърнах се към гостите.
— Съжалявам, но празненството приключи. Благодаря, че дойдохте. И моля ви, не задавайте въпроси на Миа. Тя е само на шест години.
Никой не възрази.
Няколко майки събраха децата си. Един съсед започна да почиства счупеното стъкло.
Джефри се приближи.
— Нямаше нужда да ме унижаваш пред всички.
Погледнах го невярващо.
— Ти подари на дъщеря ми доказателство за изневярата си, скрито в кутия за бижута.
Той потръпна.
— Джефри сложи ехографската снимка вътре — прошепна Джес. — Аз само ѝ дадох колието.
— Това изобщо не е оправданието, за което си мислиш, Джесика.
После посочих към къщата.
— И двамата вътре. В кухнята. Веднага.
Джес поклати глава.
— Не се чувствам добре.
— Тогава седни. Но ще ми отговориш на всички въпроси.
Влязох в кухнята, поставих кутийката на масата и посочих два стола.
— Седнете.
Застанах срещу тях.
— Започвайте да говорите.
Джефри прокара ръка по лицето си.
— Беше грешка.
— Не — отвърнах. — Да забравиш да купиш мляко е грешка. Това е бременност.
Джес прикри устата си с ръка.
Погледнах я право в очите.
— От кога?
— Амбър, моля те, не ме карай да казвам всичко това.
— Накарахте шестгодишната ми дъщеря да го каже пред тридесет души. Сега можете да го кажете и пред мен.
Джефри преглътна тежко.
— Започна преди няколко месеца.
— Няколко месеца?
Погледът му се сведе към пода.
Джес вдигна очи към мен.
— Знам, че ме мразиш.
— Не — отвърнах спокойно. — Омразата щеше да е по-лесна. Аз ти имах доверие. Доверявах ти най-ценното си — собствената си дъщеря.
Лицето ѝ се сгърчи от вина.
Взех колието от масата.
— Кой даде това на Миа?
Джес затвори очи.
— Аз.
— Кога?
— В банята. Докато ти взимаше ножа за тортата.
Стомахът ми се сви.
— Завела си детето ми в банята, за да ѝ съобщиш, че чакаш дете от моя съпруг?
— Исках да се чувства част от всичко това.
— Не. Искала си тя да се развълнува предварително, за да ми бъде по-трудно да се ядосам.
Джес поклати глава.
— Това не е честно.
— Честно беше аз да ти нося супа, когато беше болна. Честно беше да те защитавам, когато хората говореха срещу теб.
Джефри се размърда неспокойно.
— Недей.
Обърнах се към него.
— Да не правя какво?
— Да я превръщаш в злодея.
Втренчих се в съпруга си.
— Това ли е първото нещо, което реши да защитиш?
Челюстта на Джефри се напрегна.
— Миа е разстроена на собствения си рожден ден, аз държа в ръцете си ехографска снимка, а теб те интересува единствено дали Джес изглежда зле в тази ситуация?
Джес избърса сълзите си.
— Никога не съм искала всичко това, Амбър. Просто… Джефри ме виждаше по начин, по който никой друг не ме виждаше, и аз…
Джефри веднага се изправи между нас.
— Престани да я нападаш.
Не беше проверил как е Миа.
Не беше попитал дали аз съм добре.
Единственото, което го тревожеше, беше да не нараня чувствата на Джес.
— Престани да я нападаш.
Челюстта му отново се стегна.
— Все пак аз съм бащата на Миа.
— Да — отвърнах спокойно. — А аз все още съм нейната майка. Именно затова всичко приключва тук и сега.
По лицето на Джес премина страх.
— Какво означава това?
— Означава, че повече няма да се свързваш с дъщеря ми.
Джефри рязко се изправи.
— Не можеш да решаваш това сама.